Изпишеш ли името на Иво Папазов - Ибряма в търсачката Google само за 0,23 стотни от секундата излизат 273 000 резултата. Ако ли пък напишеш само Ибряма резултатите са 49 100. Музикантът посреща тези факти с усмивка, още пази писмо, адресирано до село Богомилово, където живее от началото на 80-те години на миналия век, в което 150 влюбени в музиката му нашенци от Северна България се жалили, че нямат достъп до Интернет и не могат да гласуват за него в класацията на радио Би Би Си. На плика пишело само Богомилово, за кларнетиста Ибряма.
Иначе е роден на 16 февруари 1952 година  в Кърджали, кръстили го Ибрям Хапасов. Дядо му Мехмед свирел на зурла, а баща му на кларинет. Кръстен е на чичо си Ибрям. В началото на 80-те "доброзорлен" сменя името с измисленото от негов приятел Иво. По настояване на родителите в началото започва да свири на акордеон, но бързо се преориентира и едва 7 годишен застава на сватбарския подиум с инструмента, който ще му донесе световната слава.
На 13 години получава първата си заплата като кларнетист в кърджалийския ресторант "Москва". Когато през 1974-а основава оркестъра си "Тракия". Мераклии за жива музика от цяла България идвали на тълпи да го слушат. Никога няма да забрави как на една сватба, след 12-часова свирня домакинът отказал да плати, щото не чул любимата си песен. В началото на 80-те години на миналия ХХ век големият продуцент Джо Бой  идва на крака в България, за да чуе с ушите си солата му. По онова време се сприятелява и с джазмена Милчо Левиев, двамата създават няколко съвместни парчета. За пръв път излиза в чужбина през 1988-а, като след концерта в Москва получава покана за 45-дневно турне в САЩ. Срещаме се в Богомилово, домакинът е нещо понастинал и отказва да прескочи до съседна Стара Загора дори за да си купи нов вестник. Признава че не му се дават интервюта, нямало какво ново да добави към вече изприказваното и изписаното по него адрес. Макар и трудно, разговорът все пак се случва.

продължава>

Продължава от бр. 46
- В последните години е доста нашумяла темата с разсекретяването на досиетата на ДС. Бяха разобличени и много имена на наши дипломати. Какво печели и какво губи България от това? Кой стои зад това и това не нанася ли тежък удар върху българското разузнаване и контраразузнаване?
- Голям въпрос! Това наистина е голям въпрос, който изисква, може би да е тема на много разисквания и оценки и едва ли в едно интервю могат да се кажат всички негативни последици от едно такова действие.
Но да се върнем малко назад във времето … Срещу органите на ДС са се водила битки, жестоки битки по времето на социализма.
Правени са редица опити да бъдат дискредитирани органите, обвинявани в тероризъм, в неправилни действия, обвинявани са във всякакви мръсотии. И всичкото това го вършиха противниковите служби. След промяната обаче битката срещу органите започна и от ляво, и от дясно. В никакъв случай не мога да оправдая действията на някой от нашите ръководители по онова време, които с такава лекота удариха по органите на ДС. Най-напред започна с уволненията и съкращенията, с разбиването на ДС - какво остава за по-нататък. Оставаше само да се разкрият досиетата на агенти. Тези хора, които са помагали на оперативните работници, на службите, на Министерството, на разузнаването. И тук натиска от Запада беше много силен.
След това излезе веднага един списък, още по време на Великото Народно събрание, доколкото си спомням, там имаше някои агенти разкрити главно сред земеделски ръководители и други. И този процес продължи. Хареса им се на някой сили и продължи със законите - едни успешни, други не до там. Докато се стигна до тоз закон, който го прие последно Тройната коалиция и тука вече се разкриха досиетата и започнаха поразиите.
Но това не е еднократен процес, той е от години. Нарушаваха се принципите на секретността и се нанесоха главните удари и последици за българското разузнаване и за българските тайни служби. Днес никой не желае да работи по такъв начин и в разузнаването ни нито един чужденец не иска да работи, за да не бъде разкрит. Ако някой все пак се съгласи е твърде и на висока цена и то ще работят евентуално да предадет една или друга информация. Това са едни от големите последици от разсекретяването на досиета. Голямата манипулация, големите лъжи и измами са, че това всичко е било за разкриването на комунистическото управление, на комунистическата партия. Като че ли България е някъде в света отделна и представлява само една комунистическа партия. Тя като че ли няма народ обикновен, няма работници, като че ли България е представлявала само комунистическата партия.
Това са пълни лъжи. Защото аз и колегите сме работили за България и от името на България. Аз не съм отивал никога на тайна операция от името на Тодор Живков или от името Полит Бюро, аз отивам за България и работата винаги ни е била да подпомагане дейността на България във всички области на живота - политически, икономически, военно-политически.
Сега това е безобразие, че посланиците ни са били свързани с ДС, резонният въпрос е - а сегашните посланици с кого са свързани? Чии задачи изпълняват?!
В миналото имаше една организация наречена Варшавски договор - там се решаваха въпроси общо на целия Варшавски договор - те били свързани със съветското разузнаване. Ами с кого да бъдат свързани, като тогава е била водещата сила на тази организация. А сега с кого са свързани?!
Имаше закон при нас, щом стане посланик наш агент, той престава да бъде сътрудник на разузнаването.
Така че, много надълго и широко може да се говори на тази тема. С разсекретяването на досиетата много съдби бяха ударени неправилно, другаде пък намериха оправдание за това, че са били насилствено накарани да работят, прикриха се и много доносници, а пък се разкриха честни хора. Но пък чест правя на тези, които излезнаха и заявиха: "Аз съм работил и не крия за това, че съм работил за разузнаването. За мен беше чест! За мен беше чест да работя за България". 
Ясно е, че отварянето на тези досиета стана под натиска отвън и в подлизурството и угодничеството на нашите управляващи.
Какво показваха данните, които бяха изнесени по "Уики Лийкс" така да се каже. Това са най-елементарните неща, които бяха изнесени, къде са данните на разузнаването, ако те излязат?! Но тука аз мисля, че това е една много сериозна комбинация - сега искат да съдят един човек, който ги е публикувал, ама нека видим кой му ги е дал, от къде ги е взел той тези данни, да не ги е изкопал. Тези данни се намират в Държавния департамент, в посланици. Кой ги дава, как ги дава, защо ги дава?!
Преди да се вземат решения и преди да се приемат действия трябва много да се мисли и анализира. Нещата не са толкова черно-бели и не са еднозначни. 
- Има ли други държави по света, които да разсекретяват досиетата и разкриват имената на хора работили и помагали за националната сигурност на страната си освен България?
- Да, има! Много Източни страни, както например Германия отвори своите досиета. Но там отварянето стана много по-рано във врем [ … ]

Това лято имах удоволствието да се запозная с изключителния и обаятелен Димо Станков на едно тържество. В кратката ни среща успяхме да поговорим на различни теми, да обменим впечатления за неща и случките в България, а и по света. Той успя да провокира журналистическото ми любопитство и аз наклоних темата за това какво е работил и какво е надживял. В усмивката си, като че ли беше заключил много тайни, нo пък същата показваше патриотизма и искреността, и любовта към България. В разговора помежду ни аз разбрах, че той има издадена книга преди няколко години "След дълго мълчание ,42 години в българското разузнаване". По-късно получих екземпляр от неговата книгата и се потопих в света на българското разузнаване, запознах се от близо с човека и разузнавача Димо Станков и смело мога да заявя, че за мен вече светът не е същия след докосването ми до тази книга.
Димо Станков е полковник от резерва, бивш зам.-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност (ДС) - външното разузнаване - до 1990 г., след края на режима на Живков.
Димо Станков е пенсиониран от 1990 г. Работил е 7 години под прикритие на дипломатическа работа в Лондон, бил е резидент на българското разузнаване в Париж, когато е бил началник на журналиста Владимир Костов. Станков е автор на книгата "След дълго мълчание, 42 години в българското разузнаване", в която разкрива част от професионалната си дейност и оправдава дейността на Първо главно управление.
Ето и какво сподели самия Димо Станков за читателите на вестник "Долина":

продължава>

Един творец подели баницата на Гълъбина Михайлова с приятели и почитатели навръх рождения си ден. Това е добре познатата писателка Ганка Стойчева. За едни е позната предимно като писател и само чрез творбите й. За други е повече от една усмихната дама, част от местния културен живот. Всяко съприкосновение с нея обаче оставя усещането за някаква лекота и слънце. Светлина и топлина сякаш извират от нея и тя ги подарява на света.
За годините в които я познавам, нито веднъж не я чух да се оплаква, освен заради факта, че вечно има повече от една задача на ден и все тича и тича, бърза за следващата среща. Ежедневието й е много различно от това на типичния пенсионер. Затова й никога, дори сега не вярвам, че е на 80 години.
Каква е тайната на тази сила - да криеш собствената си болка и да даряваш света само със щастие, и въпреки ударите на съдбата, да виждаш и описваш само добрите и прекрасните неща, за да оставиш след себе си добро послание. Вероятно никога няма да разбера ... А може би няма тайна, поне не по-различна от тази, че трябва да си такъв, какъвто искаш да е света около теб. И за разлика от повечето нас, които се стараем само на думи или дори не се престрашаваме да помечтаем за това - Ганка Стойчева го прави. В разказите си тя вади поуките от битието ни и с упорството на изследовател търси най-добрите хора, които да направи свои герои. И не само на думи, не само на хартия тя е откривател на светлината. Защото прави същото и с хората - умее да ги вижда само откъм добрата им страна и да ги накара да повярват, че наистина са такива - добри.
В навечерието на рожденият й ден разговаряхме за книгите и живота, за споделеното и премълчаното в годините.

продължава>

Без сестрата на поета Гео Милев Пенка Касабова, оперният свят щял да се размине с гениалния бас на Борис Христов, а най-вероятно българинът, считан за наследник на Шаляпин е щял да си остане скромен труженик на попрището на юриспруденцията.
Разказът е на поетесата Леда Милева, дъщеря на Гео и племенница на Касабова, която е първата българка с висше образование в областта на предучилищното възпитание. Съдбата обаче си знаела работата, като срещнала през есента на 1937-а година тогава 36-годишната Пенка с едва 23-годишния Борис.
Дамата по онова време е директор на американската детска градина в София и на педагогическия институт към нея, а младежът е студент в Юридическия факултет и пее в хор "Гусла".

продължава>

Задължително е или поне е образователно, всяко интервю, да представя накратко интервюирания. Колкото и да е известен въпросният човек, човешката памет има свойството да забравя, очите и ушите да пропускат информация, а някой хора имат и оправданието да бъдат млади и да не знаят всичко. Затова, вероятно е задължително да започна така - Румен Денев е роден в Казанлък преди петдесет и няколко години. Учил е в ПУ "П. Хилендарски" и в Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Автор е на книгите: "Животът на дъжда" (1986; награда за поезия "Южна пролет"), "Вечният мир" (поема; 1991), "Последно" (1999), "Звукописи" (2002) и "Посоки на погледа" (2006). Член на СБП.
Но най-важното, което трябва да се знае за него е, че Румен Денев е поет. Не защото има няколко издадени стихосбирки, не защото е член на съюза на писателите и така да се каже, професионално е признат за майстор на думите в особения ред на поезията, или поради други подобни причини, които са плод на битието. Румен Денев е поет, защото вижда, чува, докосва и ражда света с нежност, точност, мъдрост, страст, любов и смирение. И всяка доза от тази емоционална есенция е поднесена в изящно изваян словесен къс.
И защото не мога по-добре, ще оставя на него да обясни, какво е това политическа фантастика, защо България е град и къде се крие изворът на националния му оптимизъм.
Аз ще кажа само, защото също е задължително, че поводът да разговаряме с Румен Денев, стана излизането на най-новата му книга - "Град България", определена като жанр от самия него като - политическа фантастика.

продължава>

"Нямаме право да съдим от ниската си камбанария миналото, не знаем как щяхме да постъпим ако живеехме в онова време...", настоява старозагорският актьор, който на 5 октомври ще нахлузи ботушите на Фердинанд, за да прочете Манифеста за началото на Балканската война.

продължава>

В навечерието на 15-ти септември реших да представя на читателите на вестник "Долина" един от моите първи учители, които положиха основите на моето знание и на които благодаря за всеотдайната работа и за всеки предаден урок. Тя - слънчева, усмихната и в същото време взискателна се казва Русанка Димитрова. Родена e в село Богданово, община Нова Загора, в семейството на обикновени и трудови хора. Основното си образование получава в родното си село. След завършване на основното си образование постъпва да уча в девическата гимназия в Нова Загора. Въпреки трудните години тогава Димитрова решава да продължи образованието си в учителския институт в град Бургас по специалностите български и руски език.
Русанка Димитрова започва своята учителска кариера веднага след завършването на института в нейното родно село, в първото и училище. След преместването на семейството и Казанлък, тя започва работа в училището в Горно Сахране, където преподава български, руски и френски. По това време директор на Сахранското училище е Витана Добрева. По късно продължава учителската си кариера в днешното училище "Кулата" тогава "Бончо Шанов", като преподавател по руски език и само на един клас по български. След закриване на средния курс в училище "Кулата", ученици и учители са преместени в училище "Чудомир". В него Димитрова продължава преподаването на български и руски език. След 35 години учителски стаж Русанка Димитрова се пенсионира, но тя никога няма да спре да бъде учител, защото това е нейното призвание - да си учител по душа. И до днес тя се среща със своите многобройни ученици и продължава да не пести уроците, но този път уроците на живота. В погледа продължава да гори искрата на добротата й, в сърцето да не стихва пламъка на любовта към хората и няма сила която да потуши вярата й, че светът може да бъде и по-добър, ако ние самите сме добри. 

продължава>

След изборната победа на Франсоа Ол анд, новият премиер на Франция е Жан Марк Еро - една добре позната на казанлъшката общественост личност. През 80-те години на миналия век, именно той, като кмет на град Сент Ерблен е инициатор и сторонник на побратимяването с Казанлък. Именно той и кметът на Казанлък Станчо Коев подписаха на официална церемония в кметството на Сент Ерблен протокола за приятелски връзки и сътрудничество на 21 юни 1986 година. От тогава измина много време … Вестта за новият министър председател ме зарадва, но и изправи пред въпроса - как да реагирам? Уведомих веднага кмета Галина Стоянова и тя е сторила нужното своевременно и адекватно. Това добре. Но какво знаят по-младите казанлъчани за този голям приятел на града ни и побратимяването? Сметнах че е нужно и съм длъжен да разказа за

НАЧАЛОТО

продължава>

В снимки

Времето в Казанлък

Курс на БНБ