Има мигове, в които човек наистина изпитва гордост от своите сънародници…
Това е великолепно чувство. То направо газира кръвта и те кара да се носиш на няколко стъпки над земята, изпълнен с оптимизъм, че потъпканата фраза “български дух” може би наистина има смисъл, може би е оцеляла в мътното геополитическо блато и има как да засияе с пълния си блясък. Този български дух е опиянаващ, когато се прояви, особено когато вече не си очаквал да го видиш. Тази гордост е нещо величествено. Гордостта от това, че делиш една кръв с хора, на които се възхищаваш. Не говоря за грантовите измекяри у нас и техните инженерни опити да внушат на българите външни, чужди нечистоплътни тези. Не говоря за мракобесно десните и техните вечни опити да изкривят гръбнака си по неприличен начин пред новия голям брат. Не говоря дори и за левицата, която срамежливо мълчи и не иска на висок глас да каже това, което избирателите й отдавна говорят и го говорят все по шумно.
Горд съм със своите сънародници от Украйна – бесарабските българи. Горд съм с тези чисти и светли хора, които масово започнаха да отказват да участват във войната на хунтата и да прогонват тези, които идват с мобилизационни заповеди в техните населени места.
Запомнете тези имена – Кюлевча, Дмитровка – това са две от селата, където нашите сънародници се вдигнаха на граждански протест и излязоха по улиците с викове “Ние сме за мир”. Запомнете село Нова Ивановка – там българите не излязоха на протест, просто нито един не отиде да си получи повиквателната.
Този процес, който можем да наречем “българското неподчинение”, ясно показва, че положението в Украйна съвсем не е такова, каквото ни го описват нашите медии. Сънародниците ни, тези с които сме от една кръв, ни показват най-добре истинската ситуация. Те се съпротивляват. Те се бунтуват. Оказа се, че у тях е жива тази малка и вечна искра, която у нас успяха да убият с 25 години безвремие.
“На бандеровците не е достатъчен геноцидът срещу нашия народ за последните 25 години. Не им стигат и политически убийства на българите. Никога няма да забравим нашите герои Милев и Николов, изгорени в Одеса. Днес дойдоха да мобилизират българите на война срещу Донбас. Хората излязоха на митинг и не му позволиха да прочете заповедта”, пише бесарабският българин Пьотр Рибаков.
Чели ли сте за това в нашите медии? Знаехте ли, че две от жертвите в Одеса са българи? Знаехте ли? Това беше виновно премълчано. Очевидно евроатлантическите ценности са голямо нещо. Ние не знаехме, но бесарабските българи знаят и заради това колективно отказват да участват във войната на хунтата. Защото това не е война само срещу Донбас, това е война срещу всеки несъгласен с техния черен режим. Бесарабските българи ни показаха каква е истината. Който има очи да я види. Който се прави на сляп – ще ври една вечност в ада.
Като гледам как българският дух в Украйна се е събудил, искам да питам нещо за нашата “ценностна” външна политика. Не трябва ли в нейната сърцевина и ядро да бъде нещо като защита на българските общности зад граница, а? Питам – склонна ли е държавата България да гледа как една чужда държава се опитва да използва сънародниците за пушечно месо? Къде е позицията на Външно по този повод? И, ако наистина защитаваме ценности, както се бе изпляскал някъде Лукарски, може ли да има по-голяма ценност от живота на нашите сънародници, които не искат да участват в чужди сценарии и в бандеровски кръвопролития. Село Кюлевча, село Дмитровка, село Нова Ивановка се оказаха носители на онези истински ценности, които правят българския народ велик – усещането за справедливост и непреклоняване на главата пред злото.
Истинската национална политика на България към Украйна трябва да отчете настроенията на нашите сънародници. В противен случай тя няма да е автентична, а ще бъде нещо, което е издиктувано отвън и което няма да има нищо общо с реалните интереси на страната.
И най-важното – политиката по отношение на Украйна трябва да се основава не върху злостните грантови носители на безвремието. Да ви припомням ли правещият се на журналист Атанас Чобанов, собственик на “Биволъ” и изверг на свободна практика, как бе написал със злост през 2013 година – “Изпитвам дълбок срам, че в Украйна има 200 000 рубладжии с български произход”. Още тогава продажниците знаеха, че тези, които са техни сънародници там, няма да приемат тяхната подкрепа за хунтата.
Като гледам чистите хора в Украйна, разбирам какъв експеримент са си направили някои хора с автентичната душевност на народа. Нас ни насъскаха, биха ни по мутрата, гавреха се с изконните ни ценности и резултатът е един объркан народ, пълен с агенти на чуждо влияние. Но когато човек види бесарабските българи и техният все още тих бунт срещу хунтата, неподчинението им на извергите, които ги искат за пушечно месо в братоубийствена война.
Сега е времето всеки истински българин да избере на коя страна да застава. Дали на страната на своите сънародници, които ни показват с поведението си, че достойноство не е празна дума, а мъжеството не е понятие от миналото или да се подреди до грантовата агентура на омразата, която цели световен конфликт в името на собствените си портфейли.
Аз избирам своите сънародници.
Гордея се с тях.
Автор: Александър Симов, журналист

rusofili.bg

 

В снимки

Времето в Казанлък

Курс на БНБ